Ген. Мутафчийски - спорният герой на нашето време
Една от най-големите вести в последно време към генерал-майор Венцислав Мутафчийски, началник на НОЩ (Националния действен щаб в битката с коронавируса), е това, че попадна под вниманието на швейцарския вестник Le Temps. Всеки самичък би трябвало да реши за себе си дали да се довери напълно на мнението за военния доктор в непознатата преса. Но би трябвало да се има поради, че написаното е от журналиста Александър Леви, който е от български генезис и най-вероятно вкарва малко спомагателен национализъм в текста. И без значение че не съм съгласна да сложим розовите очила, несъмнено споделям мнението на създателя, че Мутафчийски за негативно време се превърна от чужд отвън болничните среди лекар в известен човек в страната. Както споделя създателят – известен, само че спорно известен. Възхваляван от едни, отричан от други, той се опита да показва подобен професионализъм пред микрофона, какъвто, настояват сътрудниците и пациентите му, години наред е показвал в операционната зала. Но дали се оправи?
Мутафчийски приказва добре, разбираемо и грамотно. Но не съм сигурна, че ролята на " неприятното ченге " е тази, която най-добре му пасна. " Преносителите на неприятни новини ги убиват, на път сме да ни убият ", изяснява той възприемането на щаба и личността му от страна на " публиката ". Но някак от самото начало по време на брифингите на щаба той ми стои като онзи в действителност надарен артист, който можеше да се впише доста по-добре във кино лентата, в случай че сценаристите не се бяха провалили точно с неговия персонаж. Давам си сметка, несъмнено, че Мутафчийски е боен хирург, с задачи в Ирак и Афганистан, оперирал е бойци и цивилни освен в мирната ни татковина, само че и в доста зони на спорове. Той няма време за благи думи и протяжни пояснения. " За страдание не ни е разрешено да вършим манипулиране на данните за да се харесаме на хората. Това и за нас е прочувствено изчерпваща задача – цялостен живот като лекари сме поднасяли неприятни новини на пациентите си ", казва ген. Мутафчийски. Затова и евентуално не е и доста реалистично да приказва нежно и умерено, все едно е лаборант в детска клиника. А като прибавим и в действителност безумните и повтарящите се въпроси от страна на публицисти, някак е естествено да губи самообладание.
Но не трябва. Защото в обстановка, в която всички ние претърпяваме тежки моменти – опасяваме се заболяването да не повали нас и околните ни, изправили сме се пред провокациите на изолацията и икономическа рецесия, е редно някой да ни похвали . Да ни каже, че всички ние, които се лишавахме от другари и родственици, от паркове и планини, от събирания навън и закрито, се оправяме отлично. Да пренебрегне не доста смислените въпроси, с които се търси повече информация за читатели, фенове и слушатели. Защото и публицистите са хора. И те имат деца и възрастни родители, и те се пробват и да работят, и да се пазят.
Смятам, че като жители сме заслужили да ни се говори бавно, умерено и с задоволително елементи, които да бъдат разбрани и от тези от нас без здравно обучение. Но от друга страна – какъв брой от нас в действителност се държаха като жители и се съобразяваха с предписанията на щаба?
Противниците на генерала и драконовските ограничения незабавно ще апострофират – но те, предписанията, бяха идиотски, спорни. Така е, само че тези несъгласия не се случиха само у нас, такава беше и обстановката в Хърватия, Германия, Франция и Италия. Не тъй като Мутафчийски е добър или неприятен, а тъй като обстановката е неуместна, друга, плашеща освен обособените жители, само че и ръководещите.
Истината е, че както споделя и швейцарският Le Temps, България се оправя добре. Показват го резултатите. И без значение дали чакаме с боязън Мутафчийски да влезе всяка вечер в домовете ни, дали избираме да ставаме и лягаме с него, или се доверяваме на най-големия му конкурент за протовоепидемичните мерки – доцент Мангъров, тактиката на България за ограничение на болестта работи. Засега.
Аз, сходно на Мутафчийски, съм застъпник на тезата, че рискът не би трябвало да се омаловажава. И аз избирам огнищата на вируса да бъдат изолирани – без или със сложни системи на следене, само че на първо място със здрав разсъдък. Дори и имитация като тази: " В София сме загрижени дали фризьорските салони ще останат отворени, когато би трябвало да се подготвим да загубим човешки животи, в това число тези на най-скъпите ни ", да е внезапна за много почтено трудещи се хора, въпреки всичко тя е извадена от подтекста. И е добре да не забравяме по кое време и за какво беше изречена – в миг, в който въпросите на брифинга в действителност се въртяха към фризьорските салони и кафенетата в столицата ни, до момента в който в Италия лечебните заведения бяха претъпкани и погребваха жертвите на коронавирус в общи гробове.
И още...
Мутафчийски приказва добре, разбираемо и грамотно. Но не съм сигурна, че ролята на " неприятното ченге " е тази, която най-добре му пасна. " Преносителите на неприятни новини ги убиват, на път сме да ни убият ", изяснява той възприемането на щаба и личността му от страна на " публиката ". Но някак от самото начало по време на брифингите на щаба той ми стои като онзи в действителност надарен артист, който можеше да се впише доста по-добре във кино лентата, в случай че сценаристите не се бяха провалили точно с неговия персонаж. Давам си сметка, несъмнено, че Мутафчийски е боен хирург, с задачи в Ирак и Афганистан, оперирал е бойци и цивилни освен в мирната ни татковина, само че и в доста зони на спорове. Той няма време за благи думи и протяжни пояснения. " За страдание не ни е разрешено да вършим манипулиране на данните за да се харесаме на хората. Това и за нас е прочувствено изчерпваща задача – цялостен живот като лекари сме поднасяли неприятни новини на пациентите си ", казва ген. Мутафчийски. Затова и евентуално не е и доста реалистично да приказва нежно и умерено, все едно е лаборант в детска клиника. А като прибавим и в действителност безумните и повтарящите се въпроси от страна на публицисти, някак е естествено да губи самообладание.
Но не трябва. Защото в обстановка, в която всички ние претърпяваме тежки моменти – опасяваме се заболяването да не повали нас и околните ни, изправили сме се пред провокациите на изолацията и икономическа рецесия, е редно някой да ни похвали . Да ни каже, че всички ние, които се лишавахме от другари и родственици, от паркове и планини, от събирания навън и закрито, се оправяме отлично. Да пренебрегне не доста смислените въпроси, с които се търси повече информация за читатели, фенове и слушатели. Защото и публицистите са хора. И те имат деца и възрастни родители, и те се пробват и да работят, и да се пазят.
Смятам, че като жители сме заслужили да ни се говори бавно, умерено и с задоволително елементи, които да бъдат разбрани и от тези от нас без здравно обучение. Но от друга страна – какъв брой от нас в действителност се държаха като жители и се съобразяваха с предписанията на щаба?
Противниците на генерала и драконовските ограничения незабавно ще апострофират – но те, предписанията, бяха идиотски, спорни. Така е, само че тези несъгласия не се случиха само у нас, такава беше и обстановката в Хърватия, Германия, Франция и Италия. Не тъй като Мутафчийски е добър или неприятен, а тъй като обстановката е неуместна, друга, плашеща освен обособените жители, само че и ръководещите.
Истината е, че както споделя и швейцарският Le Temps, България се оправя добре. Показват го резултатите. И без значение дали чакаме с боязън Мутафчийски да влезе всяка вечер в домовете ни, дали избираме да ставаме и лягаме с него, или се доверяваме на най-големия му конкурент за протовоепидемичните мерки – доцент Мангъров, тактиката на България за ограничение на болестта работи. Засега.
Аз, сходно на Мутафчийски, съм застъпник на тезата, че рискът не би трябвало да се омаловажава. И аз избирам огнищата на вируса да бъдат изолирани – без или със сложни системи на следене, само че на първо място със здрав разсъдък. Дори и имитация като тази: " В София сме загрижени дали фризьорските салони ще останат отворени, когато би трябвало да се подготвим да загубим човешки животи, в това число тези на най-скъпите ни ", да е внезапна за много почтено трудещи се хора, въпреки всичко тя е извадена от подтекста. И е добре да не забравяме по кое време и за какво беше изречена – в миг, в който въпросите на брифинга в действителност се въртяха към фризьорските салони и кафенетата в столицата ни, до момента в който в Италия лечебните заведения бяха претъпкани и погребваха жертвите на коронавирус в общи гробове.
И още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ